Прескочих я точката. Виждаше ми се много далечна. Бях чувала, че хората стигат до тази граница, откоято нататък балансът на взаимоотношенията е със силен превес на негативите.
До скоро си спомням, как пътувах с него, гледах през прозореца на колата му, убивах време зяпайки, а всъщност убивах липсата на смисъл мълчейки, и най-блаженно си се заблуждавах, че съм далече от точката, където започват съжаленията.
Ами че как мислех си, гледайки тийн свалките на ледената Ариана, толкова положителни емоции имаме - година ненаситно битие заедно, без да ставаме от леглото, гледайки другия от един бретон разстояние, никаква нужда от другите, само ние - аз и той, морето, криенето от родителите, излизането с "приятелки", а всъщност пропътуването на магистралата, за да се видим и хайде на рейсчето обратно вкъщи.
Погледът ми се плъзга разсеяно по БТА. Какви мигове само , достойни да се разпространят по всички новинарски агенции, спадове и пикове, които и до сега ехтят в мен - нашата къща, нашия ремонт, нашата тераса за шпиониране на цяла София, нашето бебе, неговите очи след онази нощ, нашия диван, нашата борба с прежалването да си родител.
Плиска.
Пак е лудница.
Негативите ми се струват пренебрежими. Балансът е положителен, значи ще ни бъде.
Днес е под нулата.
Вали сняг.
Прескочих я точката на никаквите съмнения. Вече се съмнявам. Квантитативните методи със сугестивен отенък не действат.
Колелото на 4-ти. Завърташ се и накъдето те изплюе трафика.
Чудя се дали Point of no return е следващта ми упорна точка. Запчват съмненията, започват съжаленията и неминуемо стигаш до там, откъдето връщане няма.