Колко съм инертна! А се имам за активна, във всяка друга посока, но не и по отношение на теб. Правя грешка след грешка! Зная че греша. Зная защо не трябва, зная и какво трябва, но не намирам сили да го направя.
А какво ми направи ти? Какво ме държи в твоята опорочена и силно деформирана орбита, защо не мога да преодолея ценрубежната сила.
Навикът не е извинение, над 30-те сме и навикът вече не може да бъде извинение. 
Доводите ти звучат логично, но само логично, не ги чувствам, не мога да ги припозная като свои, не мога да си наложа да чувствам това, което знам, че трябва. 
Всеки има свой живот, свои интереси, свои приятели, време за себе си и начин да си го запълва, казваш...
Къде тогава е тънката граница между Аз-а и Ние-то.
Защото два Аз-а не прявят механично Ние. Нали всеки трябва да даде част от Своето, за да се получи Нашето. 
Косата ми е на една педя от ръката ти, не намираш за нужно да я погалиш, казваш, че не обичаш.
Аз обичам.
Отстъпи, отмести едроплещестото си тяло от взора ми, за да мога да вида по-дълече от днес.